По обяд на 26 февруари в Сирия трябва да сложат оръжие всички въоръжени групи, които не са признати за терористични от Съвета за сигурност на ООН. Изявлението на президента Путин за споразуменията, постигнати по този въпрос между Русия и САЩ, беше публикувано късно вечерта на 22 февруари на сайта на Кремъл.
„До обяд на 26-ти февруари всички воюващи в Сирия страни трябва да потвърдят пред нас или пред американските партньори ангажимента си за прекратяването на огъня. Руски и американските военни ще означат съвместно на карти териториите, на които действат такива групи. Срещу тях въоръжените сили на Сирийската арабска република, руските ВКС и оглавяваната от САЩ коалиция няма да провеждат бойни действия. От своя страна опозиционерите трябва да прекратят военните операции срещу въоръжените сили на Сирийската арабска република и групировките, които им оказват подкрепа „, каза президентът Путин след телефоннен разговор в понеделник с президента на САЩ Барак Обама.
Русия и САЩ успяха да съгласуват и прословутите списъци с организациите, които да участват в преговорите за Сирия, които сега, надяваме се, все пак ще се състоят.Стартът е насрочен за 25 февруари в Женева. Напомняме, че по-рано този месец опитът се провали. Както се знае от изтеклата в медиите информация за споразумението, в Женева не са поканени представители на „Ислямска държава“ и групировката „Джабхад-ан-Нусра“. Обявеното примирие не касае терористите – ударите по тях както от страна на Русия, така и на Коалицията, ще продължат. Това потвърди и Путин в изявлението си в понеделник вечерта.
Заявленията на руския президент и ситуацията, която може да възникне в Сирия, коментира ръководителят на Центъра за арабски и ислямски изследвания в Московския институт по ориенталистика, директор на Центъра за политически системи и култури на Московския държавен университет Василий Кузнецов.
– Може ли да се каже, че възгледите на Русия и САЩ за това кой е терорист и кой – борец за свобода, се сближиха? И как може да има примирие, когато тези, които ние признаваме за терористи, ще продължат да воюват?
– С това, че в Сирия има терористични групи, никой не спори. ИДИЛ са терористи. „Джабхад-ан-Нусра“ – също. Макар че да се открият стопроцентно обективни критерии кой трябва да бъде считан за терорист, в действителност, е невъзможно. Основанията за това могат да бъдат доста произволни, самото понятие за „терористи“ винаги е бил много политизирано. И това е един от постоянните сюжети в преговорите ни с американците. Например, „Хизбула“. Те са съюзници на Русия, но за американците те са терористи. И така нататък. Но има списък на терористите, съгласуван на ниво Съвета за сигурност на ООН. А примирие с терористите не може да има, преговори с тях никой няма да води.
– За тези, които са наречени терористи в известните ни фрагменти от споразумението, всичко отдавна е известно. Какво убеди президентите на Русия и САЩ да се договорят именно сега?
– По отношение на преговорите за Сирия ние през цялото време поддържахме две линии. Едната – „мека“, дипломатическа. Тази на Лавров и Кери. Ако се вгледате в изявленията за Сирия на нашето външно министерство и това на Държавния департамент, изглежда, че всичко е повече или по-малко добре: те периодично съобщават, че за нещо са се договорили.
Друга линия е „трудна“: едва направили изявление в смисъл, че нещо са се договорили, и веднага се случва нещо, което води до ожесточение и срив. Всичко това до голяма степен се дължи на действията на нашите съюзници в региона, и нашите, и американските. Башар ал-Асад, например, далеч не винаги прави това, от което се нуждае Русия. Но турците не винаги правят това, което е нужно на американците. В Мюнхен, например, беше направено изявление, че трябва да се прекрати огънят в Сирия. И изведнъж Асад обявява: това няма да стане. Въпросът е: какво е това сътрудничество, ако Русия подкрепя Асад, а той веднага прави изявление, противоречащо на руската политика? Но същото се случва и с Турция и САЩ – тъкмо се договорим нещо, и изведнъж Ердоган обявява, че Турция има право да унищожава терористи извън нейната територия. А това означава поредна заплаха за операция извън пределите на Турция и противоречи на интересите на САЩ.
– С други думи, ние със САЩ на Изток имаме такива „приятели“, че се оказва по-лесно да преговаряме с „врага“ – тоест, един с друг?
– В действителност, ние със САЩ далеч не сме такива „врагове“, както изглежда или както им се иска на някои от двете страни. Да – имаме различно разбиране за ситуацията в Сирия. Но позициите ни не си противоречат толкова, че да е невъзможно да формулираме общ подход. Да – ние повече подкрепяме Асад, американците повече подкрепят опозицията и линията за демократизация на системата, но тези позиции не са диаметрално противоположни. Но, както по времето на „Студената война“, има неща, които затрудняват комуникацията. На първо място, ние имаме противоречия, които по никакъв начин не са свързани с Близкия изток, но се проектират в този регион. И второ – това са същите тези наши съюзници в региона.
– Защо тези съюзници толкова странно „съюзничат“? Или с други думи – защо „не слушат“?
– Те никога не са били наши или американски марионетки. И винаги са водили абсолютно независима политика. Все по-често може да се види, че те действат в полза на собствените си интереси, използвайки нашия конфликт с американците. Сега стана очевидно, че ако всичко продължава в логиката на последните седмици, това може да доведе до голяма война в региона. До начало на военна операция на Турция в Саудитска Арабия, до евентуален сблъсък на Турция с войските на Асад, а сред това с руските и така нататък.
– Тоест, разговорите за опасност от световна война, в която ние със Запада влизаме на пълна скорост, с наземни операции, това е сериозно?
– Да, има катастрофичен сценарий. Не можем да кажем, че той се реализира, но той съществува. Защото нататък ще възникне проблемът„Турция – НАТО“: като съюзници, трябва да си помагат. Като следствие ще дойде и проблемът „Русия – САЩ“. Ясно е, че никой не иска война. Но подобно развитие е възможно. И е много добре, че Москва и Белият дом, виждайки възможността за такъв катастрофален сценарий, все още могат да се договарят. Впрочем, винаги е било така: като се появи опасност за такъв сценарий, те винаги са се договаряли.
– Този катастрофичен сценарий започна бурно да се обсъжда на фона на влошаващите се отношения между Русия и Турция. Изигра ли този конфликт няква роля в договореностите за Сирия?
– Разбира се. Ако не беше влошаването на отношенията ни с Турция, всичко това може да се проточи в бъдещето.
– В сирийският войната са въвлечени не само държави, но и цял куп групировки, които на никого не са обещавали да изпълняват каквито и да било договорености. Как те ще възприемат споразумението?
– Да, именно куп групировки. Те са опасни, те са неудобни. Но не бива да ги надценяваме. До голяма степен това са въоръжени формирования – ако не бандитски, то с някаква си своя идеология. Всички тези недържавни субекти могат да бъдат мощни и успешни само там, където няма държава. Друг е въпросът какво разбираме под държавна власт: това не е просто някакъв режим. Като цяло тези играчи са по-авантюристични, отколкото държавата, но не са толкова силни. Те могат да извършват терористични актове, но не могат да променят ситуацията в региона.
– Питам не за тези, които извършват терористични актове – тях Путин и Обама вече ги отписаха – а за тези, които се наричат “умерена опозиция“. Къде е гаранцията, че те ще изпълняват това, за което се договориха Съединените щати и Русия?
– Няма гаранции. Но има такива намерения. Както Асад зависи от Москва, и с „умерената опозиция“ до голяма степен работят САЩ – от една страна, и регионалните сили – от друга, Саудитска Арабия и Турция. Русия също има контакти с „умерената опозиция“, с нея се работи. Друг е въпросът, че Русия и САЩ се споразумяха за прекратяване на огъня в Сирия, но в Сирия воюват сирийци. Доколкото те ще бъдат в състояние да изпълняват условията на това споразумение – това е големият въпрос. Но на тях също не им е нужна война с Русия, а Асад не се нуждае от директна война с Турция. Това всички го разбират. Така че сега там има игра на нерви. И вероятността за война съществува, тя не е изчезнала.
– Как може да се намали тази вероятност, да се заставят враждуващите страни да се присъединят към споразумението?
– За да бъде създадена в региона нова система на отношения, регионалните играчи трябва да разберат пределите на своите възможности. Пределите на допустимото. А за това трябва да се премине кризисната точка. Те трябва да почувстват: край, не можем да продължим, нататък рисковете са твърде големи. Но засега те още не са осъзнали за себеси този предел на възможностите си.
– Войната тече от пет години. Колко още им е нужно, за да осъзнаят този предел?
– Важна е спецификата на този регион: в продължение на много десетилетия местните играчи не са били отговорни за това. Всяка близкоизточна държава е знаела: мога да воювам, да заплашвам, да се включвам в разни авантюри, защото имам извънрегионален партньор, който до известна степен ме подкрепя, но няма да ми позволи да премина границата. Е, „не им разрешиха “ през 1956 г., „не им разрешиха” и през 1973. Тоест, през цялото време своята роля в Близкия изток играеха извънрегионалните сили.
– Какво се е променило? Сега също се договарят извънрегионални сили – Русия и Съединените щати.
– Сега ситуацията е такава, че извънрегионалните сили ще престанат да бъдат такива строги надзорни органи. Русия, например, не може да се намесва пряко. Затова регионалните лидери претендират да станат истински лидери, във всеки слечай това са Турция, Иран, Израел, може би и Египет в бъдеще. Ако те действително искат това, то трябва да разберат какво не могат да си позволят. Да намерят същия този предел на допустимото. А за това те трябва да преминат през няколко кризи. Точно на това сме свидетели в момента. За да се постигне примирие, трябва да възникне определена ситуация. Докато поне една от враждуващите страни може да разчита на военна победа, никакво примирие не е възможно да бъде обявено. Ясно е защо – защо ми е да сключвам примирие, ако утре мога да победя всички? Сега страните смятат, че нужната ситуация е настъпила.
Турската артилерия откри огън срещу позиции на сирийската кюрдска Партия „Демократичен съюз“ в околностите на сирийския град Азаз в провинция Алепо / 14.02.2016
– А настъпила ли е наистина?
– Това е спорно. Неотдавна Асад имаше чувството, че може да постигне военна победа над опозицията: той каза, че никакво примирие няма да има. А през лятото на 2015 г. усещането за евентуална победа беше в опозицията. Докато някой има усещането за възможна военна победа, примирието е невъзможно.
– Чувството за възможна победа дойде при Асад, когато Русия започна да го подкрепя. Опозицията също не е разчитала да спечели победа сама. Може би същите извънрегионални сили, като Русия и САЩ, трябва като начало да спрат „патронажа“ над воюващите страни? И току-виж усетили лимита на възможностите си?
– Задачата на Русия не е да обезпечи военната победа на Башар Асад. Такива ангажименти Русия не е поемала. Русия оказа военна помощ на сирийското правителство, но очакваше по този начин да подтикне Асад към преговорния процес. Идеята беше в това, че ако Асад престане да се чувства притиснат в ъгъла, той ще бъде по-склонен към политическо решение. Това – от една страна. От друга – предполагаше се, че когато в Сирия се появят наши военни, те директно ще мотивират Асад за политическо уреждане на кризата.
– А какво искахме за себе си, когато започнахме да помагаме на Асад? На всяка цена ли искахме да бъдем един от играчите в Близкия изток?
– Така се получава, че ние постепенно се превръщаме в един от играчите. Въпреки че не е в наш интерес. Ние искахме да бъдем не играч, а медиатор, който ще събере на едно място всички и ще усмирява, ще действа като посредник. Но когато имаме в региона пряко военно присъствие, става все по-трудно да действаме като посредник. Защото се появявят и факторите на руско-турските отношения, на руско-иранските, на руско-саудитските. В резултат на това страната ни действително се оказва един от играчите. А за играча е трудно да бъде посредник.
– Вярвате ли, че Женева този път ще успее и примирието на 26 февруари наистина ще настъпи?
– Преговорите в Женева започват на 25 февруари, а задачата-минимум е примирието да започне на тази дата. Разбира се, правителствата на участващите страни ще се постараят да постигнат споразумение. Определени шансове за това има. Въпреки че далеч не са 100- процентови.
Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro
Източник: fontanka.ru
Оставяне на коментар