За тези, които следят внимателно политическите и икономически събития в Европа и в света, резултатите от първия тур на регионалните избори във Франция са едно много силно и стряскащо послание към цяла Европа, към всички традиционни политически партии.
Редица изводи и уроци би следвало да бъдат направени, особено у нас, където политическата нестабилност продължава да витае във въздуха, а предстоят и важни президентски избори през следващата 2016 година.
Французите ясно и категорично заявиха, че тяхната традиционна политическа система не отговаря повече на очакванията на хората. Те изразиха своето разочарование от съществуващия политически дебат в страната, както и от функционирането на традиционните кръгове на властта, сменящи се един след друг.
И направиха това – изразиха разочарованието си, давайки мнозинството от своя вот за крайната десница в лицето на Националния Фронт (разбира се, в неделя предстои вторият тур, когато всички очевидно ще се обединят срещу Националния Фронт, но така или иначе главните тенденции няма как да бъдат изменени). Това разочарование не е отсега и то само потвърждава тенденциите, които се забелязват в цяла Западна Европа още от 2011 – 2012 г. Но, налице са и други важни симптоми, захранващи това разочарование, симптоми; които са сравнително нови и заслужават по-прецизно внимание.
Освен победител в тези избори – крайната десница, налице е и ясен загубил и това е управляващата Френска Социалистическа партия. И тук е първата важна спирка на моят анализ. Загубата на управляващите социалисти е значителна откъм перспектива за разсъждения и изводи, които тя дава (въпреки съществуващите разлики) и за състоянието и бъдещето на Левицата у нас.
Изборът от страна на французите да гласуват за крайната десница (отделен въпрос, доколко Националният Фронт е реална десница?!), според всички уважавани анализатори във Франция се основава на обезверяването от процесите на трансформиране на Френската Социалистическа Партия в политически инструмент на едно неотклонно капиталистическо развитие и на все по-голямото й асоцииране със света на парите и капитала; на едно непрекъснато напускане на лявото политическо пространство и приплъзгване към политическият център.
Категорично разочарование от напускането на ясната лява политическа идентификация на социалистическата партия, от направените центристки и даже десни залитания и компромиси. Процес, който не ни е непознат на нас в България.
Анализът на приоритетите, избрани от страна на французите при гласуването, показва, че по четирите основни жизнени приоритета, които ги интересуват, а именно: Безработицата, Социалната и Вътрешна Сигурност, Престъпността и Миграционната вълна, те са предпочели обещаваните политики и реформи от страна на крайната десница, а не тези на социалистите.
Другият важен извод, който се налага: крайната десница печели във всички индустриално заети области на Франция, с други думи – в тези региони, които поради своята специфичност плащат диспропорционална „цена” за глобализацията и за членството в една неравностойна по икономически и финансови принципи Еврозона.
Колкото и парадоксално и даже карикатурно да звучи, френските социалисти печелят гласове в тези региони, които са по-свързани и специализирани в сферата на услугите, туризма и почивното дело (региони далеч по-адаптирани спрямо процесите на глобализация и донякъде печелещи от членството на Франция в Еврозоната).
Третият важен извод: очевидно политиката на Националния Фронт, водена още от 2011-2012 г. с едно силно внимание, загриженост и радикален пакет от реформи за поддържане през годините на кризата и оживяване на сектора на малките и средните фирми, на фамилните фирми, се оказва твърде успешна, както в икономически и социален, така и в политически план.
И, бих искал да обърна специално внимание на този извод за нас, за България. От години, през целия период от началото на икономическата криза от 2008 г. досега, у нас политиките, следвани от различните правителства, доведоха до разрушаване на този сектор: до масови фалити на фирми; до упорита безработица; до свиване на пазарите и на възможностите им да инвестират в иновации и развитие (освен прословутите еврофондове за някои!); до повишаване на данъчните тежести и бюрократичните изисквания; до отказ на хората да работят в частния сектор; до рязко спадане на покупателната способност, до занижаване на равнището на образование, до още по-голямо свиване на публичните услуги.
Някак си странно не забелязваме, че идеята на революционните ни лозунги и знамена от 1989-1990 г. от началото на политическия преход – за „Плурализъм на формите на собственост”, „За свобода на частната инициатива и предприемачество” – изчезна. Днес болшинството от хората у нас се борят отново да си намерят работа в сигурния държавен сектор и администрация, вместо да влязат в частния бизнес.
В такъв политически и икономически контекст у нас и при наличието на очевидния политико-парламентарно-правителствен коалиционен монопол (диктат е далеч по-точна дума!), частният бизнес е изоставен на самия себе си, ако иска да се развива независимо, вън от всякаква политическа протекция и чадър. Нещо, което в нашите условия, както вече го виждаме през годините – е почти невъзможно.
Но, странно защо, опозиционните политически партии и движения у нас не виждат този тъжен и вреден за републиканските ни принципи парадокс. Мълчат по въпроса за липсата на ефективна, стимулираща политика спрямо домакинствата, фамилните фирми и сектора на малките и средни предприятия. Защо БСП мълчи относно необходимите политики за възстановяването, оживяването и развитието на този сектор?
Трябва да сме наясно, че България в 2016 година ще бъде изложена на още по-силна и опасна геополитическа и икономическа криза.
Абсолютно всички показатели сочат това.
Икономическата активност навсякъде по света очевидно се забавя (очевидно, казвам, но това далеч не е очевидно за конструкторите на българския бюджет за 2016 г.!). Европа продължава да бъде в силен дефлационен и депресиращ икономиката й период. Икономиките на Япония, Бразилия, Канада, Русия са в рецесия. Китай не може да продължи с предишните бързи темпове на икономически растеж. Продължава силното и бързо свиване на индустриалния сектор в САЩ, което по същество не е спряло още от предишната рецесия. Обективно се очаква още по-голям спад на чуждите инвестиции. Основни фундаментални реформи в българската икономика не са докоснати даже. Темповото увеличаване на българската задлъжнялост – контрастно спрямо платежните ни възможности и растежа ни, показва опасни тенденции, да не кажа драматични дупки в управлението на публичните ни финанси. Дупки, които трудно ще могат да продължат да се крият. Всичко това няма как да не тласне още по-нататък процеса на обедняване на българските граждани и на маргинализиране на нови слоеве от населението.
И в този смисъл, „успокояващото” мълчание на политическите партии в България (не споменавам въобще пропагандистката политика на управляващите и техните медии-трубадури) е твърде тревожно. През 2016 г. българските граждани ще бъдат изправени пред нови избори – тези за президент. Едни президентски избори, водени по леко кавалерийски, манипулационен, розово-хвалебствен начин, не забелязващи тежките икономически, социални, етнически и хуманни язви на България, няма да ни донесат нищо добро.
Сега е времето, когато уроците от Европа, уроците от бежанската криза и от геополитическите рискове и размествания, уроците от Франция – следва да се четат и разберат мъдро.
Сега е времето, когато ще трябва да се изкове една нова политика изцяло в интерес на суверенните и национални интереси (честно идентифицирани), в интерес на българските граждани, и в интерес на истината за многогодишната болест на България, на българската икономика и общество.
Не бих пожелал да сме или да се върнем в края на 2016 г. в състоянието, в което сме днес.
Оставяне на коментар