Въпросът е кой ще го изговори, с какви думи и на каква цена

DSC_9593

Интервю на Христина Христова с политолога Страхил Делийски

Здравей. Успяваш ли да се дистанцираш от бурните обществени и политически страсти в последните седмици, за да направиш своята политическа експертиза?

Ако трябва да бъда честен, чисто политологично е много трудно да се обясни това, което се случва в България. Защото политологията като наука работи с определена методология, на базата на някаква представа за системност и въз основа на рационални модели на политическия процес, в които институциите обикновено играят основна роля. Това, което се случва в България, е необяснимо от политологична гледна точка. Просто стигаме само донякъде, ако приложим политологичния инструментариум, и оттам нататък не можем да мръднем.

Какво е това, което се случва? Нещо мистично ли имаш предвид?

Не е мистично, а е неподредено, хаотично, отвъд логиката на социалността. Оттам и политическата логика. Защото, когато си говорим за обществени процеси, обикновено в основата трябва да поставим понятията „общество“, „общност“. Когато те липсват, можем да говорим за процеси, но не и за обществени такива. Това е една от големите трудности, защото и местните избори в огромна степен показаха, че сборът от хора в България е просо механичен, а не общност, в която би трябвало да протичат определени връзки и в която хората би трябвало да мислят себе си отвъд представата за индивидуален, всекидневен живот. Общността е сбор от хора, които могат да си поставят общи каузи и общи цели, засягащи техния общ живот. Много е хубаво, че на български език думата „общество“ етимологично идва от думата „общ“. Не на всички езици е така, но на български език има тази връзка между „общо“ и „общество“.

Значи, все пак го имаме някъде в паметта?

При всички положения го е имало, дори само да погледнем Иван Хаджийски, този чудесен познавач на българската общност и нрави; та идеята е, че дори определени практики на взаимоотношенията между хората да не са били толкова „цивилни“, хармонични, обществени, то на едно духовно равнище все пак тези хора са намирали връзка – онова най-малко общо кратно, което да ги задържи в цялост. Така че, ако се върнем на първия въпрос – не е трудно да се абстрахирам, защото обществени процеси просто няма. Повечето неща, които се случват в нашия публичен свят, по никакъв начин не са резултат от дълбоки социални въжделения. Да не говорим, че често те не са и функция на големи, смислени социални структури. Едни елити, и то до голяма степен, са скъсали тотално връзката си със своя суверен, за да реализират личната си полза и да осъществят връзки с други елити, които са извън суверена и извън нашата държава; тоест те са подчинили поведението си на една рационалност, която е далеч от представата за социална, национална рационалност. Налице са, просто казано, два паралелни свята, които много рядко се пресичат един с друг. И на изборите това се виждаше много добре. Аз успях да посетя много места на терен и тази паралелност – на световете на политическия елит и на гражданите, избирателите, се видя много добре.

Могат ли да се срещнат тези два паралелни свята и ако това е възможно, откъде би се родила инициативата?

Антропологичната наука се е занимавала много с този проблем. Има доста примери и изследвания за това как определени общности работят в режим на дистанция и разминаване. Но всички примери показват, че когато стигнем до толкова радикално разминаване между онези, които имат власт и ресурс, и тези, които нямат, то разминаванията обикновено водят до тотална ентропия. Нито елитът може без общността, нито общността може без елити. И това е един от големите изводи, които дължим на антропологичната наука. Защото във всяко едно жизнено общество е необходима определена степен на симбиоза между общността и елитите. Така че срещата не може да е еднопосочна. Необходимо е да се направят отстъпки и от едната, и от другата страна. Както общността трябва да се опита да произведе онези ценности и принципи, които да са работещи за самата нея, по същия начин е необходимо и елитът да направи така, че повече или по малко да вкара своето поведение в рамките на тези ценности и принципи. Но на този етап съм по-скоро песимист за тази среща. И ако тя наистина не се случи, ние оставаме една географска територия, населявана от някакви хора, без тази територия да има какъвто и да е социален и политически смисъл. Но как се опитаха на изборите елити да се срещнат с общността?!

Точно това щях да те попитам…

Изборите са вид среща, особено когато става дума за демокрация.

Как се срещнаха двата свята на местните избори? Защо ГЕРБ спечели толкова убедително?

От гледна точна на демократичните политически системи, изборите са един своеобразен ритуал, чрез който представители и представлявани имат възможност да комуникират, да се поставят в обща ритуална ситуация, да го преживеят като нещо важно и, както във всеки един ритуал, да придадат смисъл на своите институционални и социални позиции в рамките на системата. С други думи, изборите са изключително важни за демокрацията, защото те правят тази среща, разказват кой каква роля има в това общество и осъществяват връзката между тези, които имат, и тези, които нямат. Това е дълбокият ритуален смисъл на изборите. Те би трябвало да произведат политически връзки. Политически взаимодействия. Като тук не става въпрос за партийни, а чисто политически взаимоотношения. И забележете, смисълът на изборите в демократичните системи е избирателят да даде. Избирателят дава доверие на представителя в името на това представителят да реализира това доверие под формата на някакво общо благо. Избирателят дава доверие. Това е дълбокият политически смисъл.

А при нас какво се получи? Не избирателят даде доверие, а представителят даде на избирателя материални стимули – дали директни под формата на 100 лева или индиректни под формата на работни места – за да произведе не политически смисъл и взаимодействие, а едни числа, които накрая да структурират политическата власт. Зад тези числа не стоят политически взаимоотношения. Зад тях стоят взаимоотношения на търговия, на принуда, на всичко друго, но не и на някаква политическа връзка. Така че елитът и обществото не успяха да се срещнат. Срещата им беше не политическа, тя не произведе политически смисъл, а власт, която трябва да усвои едни 4 милиарда. Оттук нататък въобще не трябва да се чудим, когато видим какво се случва с тези 4 милиарда евросредства. Те няма да бъдат изразходвани на базата на някакъв политически ангажимент, а на базата на определени корпоративни и икономически ангажименти.

Защо според теб обществото отказва да влезе в своята функция – в диалог с властта?

Защото връзките между нас са разкъсани. Когато няма връзки, няма комуникация. Когато няма комуникация, няма произвеждане на смисъл.

Могат ли да бъдат възстановени?

Трудно. Не е толкова трудно да ги разкъсаме, но е много трудно да ги възстановим. Ето просто наблюдение – избори в едно село. Нормално е в общества като нашите да избираме на базата на това, че познаваме кандидата – той ни е съсед, ние сме приятели или неприятели. На избора в едно село влияят някакъв тип лични отношения. Говорим за селото като за най-традиционния елемент на българската общност. Видях, че дори тези лични връзки на изборите са разрушени. Дори тези автентични връзки на симпатия и антипатия – на базата на комуникация лице в лице и на споделеното всекидневие и бит – дори те бяха разрушени от натиска на парите и на всякакъв друг вид корпоративен натиск.

Значи пораженията са много дълбоки?

Много дълбоки! И дълбочинното обяснение на така наречената „голяма победа на ГЕРБ“ е, че ГЕРБ взе толкова много гласове именно поради липсата на алтернативен разказ за това накъде да вървят България и българското общество. А той липсва, защото ние сме разкъсани и не можем като общност да го произведем достатъчно смислено и по достатъчно убедителен начин. И при това положение имаше едно изключително конформистко поведение, за което избирателите не могат да бъдат винени – защото политиката беше изкарана на изключително материално равнище. Имах чувството, че кампанията на ГЕРБ е разписвана от Ленин. В посланията, в поведението, и изобщо в целия смисъл, който ГЕРБ вложиха в тази кампания, личеше дълбок исторически материализъм. И дълбоко споделяне на концепцията, че битието определя съзнанието. Нямаше идеи за политика, за това как да се развива общността, какво да се случва в тази общност, какво да се случи с всички нас. Имаше предложения какви пари трябва да дойдат – не че улиците и водопроводите не са важни. Но тези неща местната власт трябва да ги прави по дефиниция. Това не е политика. Това е администриране, технология. Изборите бяха сведени до администрирането и технологията, без да има какъвто и да е дебат за това, какво ще се случва оттук нататък.

Все отнякъде трябва да тръгнем като общество, макар и да сме бивше общество. Според теб съществува ли латентен, скрит елит, който би могъл да възобнови такъв дебат с другата страна – с властта и с политическия елит?

Дори и да има – а най-вероятно е така, защото има достатъчно критично мислещи хора в България – техният глас не се чува, защото живеем в ситуация на тотална културна хегемония на другата гледна точка. И през медии, и през останалите институции, които произвеждат колективен смисъл, ние виждаме тотална хегемония на потребителската култура, на потребителското мислене, на радикалния индивидуализъм, за който всичко случващо се анализира от гледна точка на личната полза. Този тип осмисляне на света около нас до голяма степен блокира всяка една различна гледна точка, която се конфронтира с оценката, че или е неадекватна, защото не поставя индивида и потребителските му нагласи в своя център, или че е маргинална, защото не е споделяна от масовия гражданин, или защото е утопична. Културната среда, в която живеем, е средата на живеенето тук и сега, на преживяване на притежаването. Така че ми се струва изключително трудно различните гласове веднъж да бъдат чути, и втори път – да успеят да се свържат един с друг.

Затова ли у нас няма опозиция в чисто политически смисъл?

Няма опозиция, защото няма онзи огромен, критичен набор от хора, които да искат да мислят по различен начин. А все пак политическото представителство до голяма степен е функция на идеите, които циркулират в едно общество. На нашия политически елит му е удобно да живее в безидейност.

А протестът на полицаите какво беше в този ред на мисли?

Толкова много неща се случиха, че за себе си нямам обяснение. Това, което ми направи впечатление, е огромният, масиран опит да бъдат разказани полицаите като хора, незаслужаващи не просто внимание, а и уважение – от определени медии и групи хора. Това е, което ме притесни най-много в тази ситуация. Онзи ден гледах репортаж по БТВ и снимки в сайта на медията, като основната цел на този репортаж е да се покаже колко лошо изглеждат полицаите, колко зле са облечени и как те са един тотално различен антропологически тип от онзи, идеалния, който се смята, че трябва да бъде в основата на българското общество. Как да си говорим тогава за връщане на социални връзки, за приближаване на хората един към друг, при положение, че виждаме опити точно в обратната посока?! Че ако някой реши да каже нещо различно от доминиращата гледна точка, той ще бъде изкаран неадекватен, грозен, незаслужаващ и т.н. Това е най-притеснителното. Това е толкова демотивиращо.

Както беше казал Джон Пилджър наскоро, на различно мислещите хора едва ли не трябва да им се направи лоботомия.

Да, изключително притеснителен е фактът, че именно представители на градския център, които структурно и функционално винаги са били в основата на формирането на определен елит, са и в основата на тези негативни внушения по отношение на една или друга социална група. Изключително притеснително! В този смисъл аз не виждам как ще се случи тази среща между елити и общество.

Не мислиш ли, че това не е само наш, национален проблем? Виждаш ли все пак някаква геополитическа надежда, която косвено би повлияла на процесите в България?

Да, виждам, но тя не е свързана с това, което големите геополитически сили правят. Тя е свързана с нещо друго – с един все по-видим процес на локализиране на политическия смисъл. Процес, който започна преди по-малко от 20 години, но все по-отчетливо се вижда как определени общности започват да създават свой собствен, автономен смисъл. Вместо да вървим към глобализиране от типа „Вашингтонски консенсус“ – едно правителство, една посока, една идея за обединяване на хората, върви паралелен процес на обособяване на отделни, а вече и по-големи групи, които започват да произвеждат собствени икономически алтернативни практики. И струва ми се, голямата борба ще бъде между опитите да се глобализира политическият живот и този „грас руутс“- активизъм, който е свързан с точно обратната, антихегемонистична тенденция. Струва ми се, че там е шансът на световното общество в разкъсването на зависимостите – не в подчинението на една или две концепции и идеи, а в едновременното съществуване на множество такива, които благодарение на съвременните технологии, много лесно могат да общуват помежду си.

Това свързано ли е с традиция, с автентичност, с идентичност?

Някои от тези локални опити за антиглобалистична съпротива са въз основа на връщането към традиционните форми на социална организация. Особено в Латинска Америка огромната част от тези микрообщности са точно такива. Духовни практики, връщане към принципите на една социалност, която съвременният ултраиндивидуализъм разби; връщане към определени традиции – и това го има. Друга част от тези общности пък се опитват да реализират малко по-модерни разбирания за хората и за обществото. И това, между другото, прави възможна съпротивата срещу глобализацията, прави възможна срещата между традиционни, консервативни политически идеи, от една страна, и от друга – леви, радикални политически идеи. Именно това създава усещането, че е възможен един друг свят, и неговите параметри няма да бъдат предварително определени от една-единствена идея, а той ще бъде продукт, сбор от връзката между множество по-малки, локални светове. Там, според мен, се крие шансът на човечеството.

Тоест, традиционното деление на ляво и дясно все повече се размива и според теб актуалното деление в момента е глобализъм – антиглобализъм?

Да. Ние можем да видим антихегемонистични движения, които събират в себе си консервативни с леви и радикални политически групи.

Мисля, че колкото по-рано го осъзнаем това, толкова по-добре. Защото, разсъждавайки само в старите форми и клишета, губим адекватността на анализа. Радвам се, че го назова по този начин.

Между другото, това, което свързва тези две групи, освен негативната кауза – съпротивата срещу неолибералната хегемония, е и една позитивна, много често невидима кауза. И тя е, че в основата на човешкото общество трябва да стоят политическите отношения, а не пазарът. Това го споделят и консерваторите, за които Аристотел е гуру, и неомарксистите, и също в изключително голяма степен – съвременните анархисти. Водещо е разбирането, че ние трябва да поставим политическите отношения като главен, доминиращ регулатор на обществата.

Тоест, можем ли да наблюдаваме в глобален план възраждането на някакъв вид анархия? Използвам думата „анархия“ в чисто политологическия смисъл на понятието.

Това е един от пътищата на развитие – организиране на глобалното общество не върху йерархична пирамидална власт с един световен господар и един противник, а общество на хоризонтално равнище, на равнището на самоорганизацията.

Значи все пак има надежда? Какво можем да направим ние? Не мисля, че е полезно да си говорим само на ниво анализ.

Това, което можем да направим, и отново ще се позова на традицията на анархизма, е във всекидневните си социални практики тези, които не харесват културната и политическа хегемония, да се държат така, както биха искали да изглежда светът, в който живеят – и на равнище на общуването, и на равнище на потреблението. Оттук идва шансът за едно по-различно развитие на глобалния свят – все повече хора да започват да осъзнават необходимостта от алтернативна форма на социална организация и оттам – алтернативна форма на своето всекидневно поведение. Виждаме, че отново се търсят различни идеи, ако щеш, и философски основи на това ново поведение. Има завръщане както към някакви духовни практики от Изтока, така и към традицията на автономните хоризонтални общности – като анархизма; към традиционните общности, свързани с консервативните идеи и практики, базирани на кръв, земя и род. Те са патриотични. Ако едните търсят нов вид връзки между индивидите, другите търсят възстановяване на старите връзки. Но целта е създаване отново на политически общности. Как ще стане това, е по-малкият проблем. Ако каузата е да върнем политиката и политическото, тогава ще виждаме все по-често как се срещат традиционно различни за модерния свят идеологии.

Не мога да не те попитам – защо не се случи българската патриотична кауза? Защо патриотичните партии останаха маргинални образувания?

Струва ми се, че Волен Сидеров отдавна не се държи като патриот. Като български патриот. Може би като руски патриот – да, но не и като български. От тази гледна точка изкушението, в търсене на разбиването на хегемонията, да залитнем като общество в някаква алтернатива, която също е достатъчно хегемонистична, е голямо. И тук наистина от нас зависи да предпазим обществото от подобен път. Да успеем да му предложим някакъв негов, собствен, общностен смисъл, различен от онзи, който големите геополитичеси сили се опитват да наложат.

Да, в момента г-н Путин става все по-популярен сред голям кръг от хора и интелектуалци. Но той е популярен главно с това, че представлява онази политическа сила, която се опитва да разбие хегемонията. Дали обаче смисълът и ценностите, които стоят зад тази негова цел, са алтернативни и нехегемонистични? Аз по-скоро съм скептичен в това отношение.

А българският патриотизъм може би не намери своите най-сполучливи говорители, които в един или друг момент от своята политическа биография се оказаха склонни към всякакъв тип колаборации, далече отвъд патриотичната кауза. И тук примерът не е само един. Може би повечето от говорителите на българския патриотизъм го направиха. Патриотизмът със сигурност има място като част от връщането на социалния и политическия смисъл. Въпросът обаче е кой ще го изговори, с какви думи и на каква цена.

И накрая, колкото и невъзможен да ти изглежда отговорът на този въпрос – нека завършим разговора си с ключ, с надежда, с визия. Според теб какъв е начинът да се оттласнем от ситуацията, в която се намираме днес, за да се случи онова, което всички мечтаем – възраждане на нормалния обществен живот?

Първото нещо със сигурност е да започнем да мислим критично. Да гледаме по-малко телевизия и когато пред очите ни се случват някакви неща, да си задаваме не въпроса „Кой в рамките на политически ни елит има интерес това да се случва?” , а въпроса „Какво трябваше да направим ние самите, за да не се случи това?”. Второто нещо е да се опитаме да се преборим за институциите, които в едно общество имат ролята на създаващи смисъл – в най-голяма степен това важи за училищата и университетите. Ако загубим тази борба, ако позволим културната хегемония, за която говорихме, да се наложи и върху тези институции, каквито опити вече има и като че ли пътят е трасиран в тази посока, ще загубим голяма част от шансовете си. Това, струва ми се, са основните елементи на онова, което все пак може да ни позволи да започнем да мислим като общество.

Звучи не само разумно, звучи изпълнимо. Да си го пожелаем.
Благодаря ти за този разговор.

 

Още от автора: Страхил Делийски

Страхил Делийски

Страхил Делийски е завършил Политология в СУ „Св. Климент Охридски“ и е асистент в катедра Политология. Преподава политически комуникации и политическа антропология. Публикува своите анализи във вестник „Труд“ и други периодични издания.