След събитието CNN проведе допитване. “Кой спечели дебата?”, попита тв каналът. Резултатът: 83% Бърни Сандърс; 12% Хилари Клинтън.
Facebook също направи допитване. “Кой според вас победи?” Над 79% отговориха: “Бърни Сандърс”.
Мнението на редакторите от CNN? “КЛИНТЪН ПОМЕТЕ С УВЕРЕНОСТ.”
Slate проведе допитване. “Кой спечели президентския дебат?”, попита списанието. 75% от отговорилите казаха Бърни Сандърс; 18% дадоха гласа си за Хилари Клинтън.
“Хилари Клинтън спечели”, съобщи жизнерадостно “старши редакторът” на Slate Josh Vorhees. “Тя се нуждаеше само от стабилност в дебата. Вместо това тя бе поразителна.”
Поразителна! С 18% гласове от собственото допитване на Slate. Иди разбери, ако можеш.
“Кой според вас победи?” попита списанието Time. Отговорът? Бърни Сандърс: 70%, Хилари Клинтън 16%.
Заглавието в Time: “КЛИНТЪН В ПЪЛЕН КОНТРОЛ.”
Отвратени ли сте вече? Това далеч надхвърля изкривявеането и е много повече от игра с фактите, характеризиращи съветски стил журналистика в “Известия” и “Правда” през десетилетието преди колапса на СССР. Това е отхвърляне на емпиричната реалност направо в лицето ви, да не говорим, че е гавра със запитаните в анкетата зрители. Всички казионни новинарски медии са съучастници.
Представете си, ако “свободната” преса – свободна да публикува това, което желаят нейните корпоративни редактори, включително дори и истината, по своя преценка, се бе опитала да представи тази история различно.
“АНКЕТИТЕ ПОКАЗВАТ ГОЛЯМА ПОБЕДА ЗА САНДЪРС”, навярно би обявило CNN между рекламите.
“ВЕЛИКА НОЩ ЗА САНДЪРС”, навярно би обявило Slate.
“САНДЪРС СМАЗА КЛИНТЪН”, би могло да отбележи Time.
Но не, и това е стандартът. На телевизионните говорители от кабелните новини им отне цяла вечност да признаят, че, да, може би Джеб Буш, въпреки солидната си подкрепа на Републиканския национален комитет и твърдата подкрепа от Уолстрийт – не е неминуемият републикански кандидат. Те трябваше да признаят, че (поради каквато и да е причина) Доналд Тръмп постига много по-дълбок акорд сред вероятните избиратели, отколото малкият брат на военолюбеца Дубя (бел.: прякор на Джордж Буш-младши).
Но те упорито отказват да признаят някои неща, които не искат да видят – неща, които не следват техния сценарий.
Те не разбират, че 20 годишните американци, които съставят базата от поддръжници на 75 годишния Сандърс, нямат проблем със “социализма”, но вместо това имат много проблеми с Уолстрийт. Тези “хора на милениума” са дори – ужас! – все по-склонни да поставят под въпрос националния бог на самия капитализъм. Той има по-малко положителни значения за тях, отколкото имаше за техните родители, които израснаха във времето на Студената война и бяха подложени на специалната му програма за промиване на мозъци.
Това е видът промиване на мозъци, който позволява на Тръмп – демагог, който е на лов за най-нещастните, да кажа, невежи ликуващи тълпи – да нарече Сандърс “социалист, тире, комунист, окей? Защото това е, каквото той всъщност е!”
Защото това е всъщност, каквото той е! Сандърс е комунист. Край на историята. Край на рационалната мисъл.
Аз самият не съм поддръжник на Сандърс. Той въобще не е достатъчно ляв за мен. Но тогава аз не съм и привърженик на цялата фалшива, изкривена, движена от парите двупартийна избирателна система, която, изглежда, е предназначена да измамва хората, направлявайки енергията им в себе си, и след това произвеждайки разочарование скоро след изборите, когато избраните официални лица нарушат обещанията си и се окажат нещо различно от реалния предвестник на “промяната”.
Тогава системата се свързва отново, за да мами хората, вкарва отново енергиите им в коловоза (отново обратно в себе си), лашкайки хората напред-назад между две безнадеждно корумпирани партии, които всъщност са две фракции на една единствена корпоративна партия. Много енергия е изразходена. Много убеждения относно “гражданската отговорност” са експлоатирани. Ти въртиш колелата, а нищо не се променя; това е цялата работа. Уолстрийт, заедно с цялата политическа класа, ти се надсмива.
Системата ни казва: “Ако не гласуваш, нямаш нищо какво да кажеш” и намалява политическия ангажимент да подкрепи един от нейните (винаги сигурни) избори. Тя изключва от подиума на дебата и най-малката дискусия за нужната радикална промяна. (И ако такава дойде неочаквано в интервю на живо, очаквай телевизионният канал да прекъсне за реклама.)
Изборният процес е предназначен да ви пази от улицата (където в действителност се прави история) и ви води до кутията, като кабинката за изповедания (или тази за порно видеото) – лично пространство, в което сте докоснати от нещо по-голямо от вас, и което ви оставя с чувство на удовлетворение. Били сте добър гражданин, както сте били учени да бъдете в училище! Упражнили сте скъпоценното си право на глас и сте изпълнили вашата част!
Отдаването на този глас тайно трябва да ви накара да се чувствате добре за себе си като участник в държавата. Би трябвало да ви накара да мислите, че тъй като вие фактически участвахте в построяването на съществуващата политика, когато говорите за това, което тя прави, можете да приемете лична отговорност за нейните престъпления.
Например, бихте могли да кажете: “Защо не трябваше да нападаме Ирак.” Пo този начин вие негласно се включвате – въпреки вашето несъгласие – сред тези, които всъщност извършиха ужасния акт. Предпочитам да кажа: “Оставете ме извън това „ние“, тъй като нямам нищо общо с него. Аз се борих против него със зъби и нокти, участвайки във всяка антивоенна демонстрация, в която можех, укорявайки го пред всеки, който би ме слушал.”
“Е, правителството ни го направи”, бихте се коригирали самите вие. “Ние гласувахме за него.” Но аз ще отговоря – аз не гласувах; Аз си останах вкъщи в деня на гласуване, през 2000-та. То е все едно, че бях поканен на парти този ден, и понеже не харесах хората, които ще бъдат на него, учтиво отказах да присъствам.
Когато гласуваш, ти гласуваш не толкова за личност, колкото за самата система, легитимирайки нея и правилата около процедурата. Гласоподаването е най-важният държавен ритуал, най-интимното свързване на индивида със системата. Кара ви да се чувствате едно с матрицата. То е по-скоро като приемането на светото причастие. Ти поглъщаш нещо и правиш заявление на вяра: Аз вярвам в тази система!
Тази (корпоративна) система, за която гласуваш, всеки път, когато изобщо гласуваш, командва (корпоративната) медия до такава степен, че може да прави това, което виждаме в репортажа, цитиран по-горе. Тя може да обърне реалността с главата надолу без някакви последствия за нея, било то оформяйки общественото мнение относно оръжията за масово унищожение на Садам, нахлуването на Русия в Украйна, американските успехи срещу Талибаните в Афганистан, сирийските “умерени” надделяващи над Асад или победата в един телевизинен дебат на фарса.
Каквото и да мислите относно Сандърс, не е ли скандално, че масмедиите могат да покрият чистата му победа в това упражнение като триумф за Хилари Клинтън? Дори “грандиозна” победа? Не е ли ясно, че тя бе обявена за победител, не защото наистина победи Сандърс, но защото хората с власт, управляващи “свободната” преса, се нуждаеха тя да победи?
Майсторът на Пиар дезинформацията, Карл Роув, веднъж го каза (и това би трябвало да се повтаря толкова често, колкото повтаряме този прекрасен цитат от вкарания в затвора в Нюрнберг Гьоринг относно използването на страха за създаване на масова подкрепа за войната): “Сега ние сме империя, и когато действаме, създаваме наша собствена реалност.”
Това не се отнася само до Републиканците. Спомнете си как по време на националната демократическа Конвенция през 2012 г., тълпата ясно гласува против включването на изречение, подкрепящо Йерусалим като вечна, неделима столица на Израел в платформата си. Промяната изискваше 2/3 болшинство според партийните правила. Поне половината делегати гласуваха против.
И все пак председателят на Конвенцията, въпреки възмущението на много от присъстващите, обяви (след няколко тихи консултации), че вотът “ЗА” печели. Толкова за демокрацията на Конвенцията на “Демократическата” партия.
Казионната преса, в болшинството си, иска Хилари Клинтън да бъде номинирана за кандидата за президент на Демократическата партия. Водещите кандидати на Уолстрийт са Джеб Буш и Хилари Клинтън; и двамата кандидати са обичани от големите пари и всеки един от тях би свършил работата. Сандърс (дори и избран, вероятно би се поддал на волята им по същия начин, по който гръцкият “социалист” Алексис Ципрас се поддаде на МВФ и ЕЦБ) е анатема за Уолстрийт, (бележка на преводача: Има обаче една голяма разлика между Сандърс и Ципрас – Сандърс има за икономически съветник ММТ икономист, Ципрас не разбираше същността на съвременните пари, така че нещата не са еднакви и резултатът може да е различен, ще видим). И връзките между Уолстрийт, силния елит от Вашингтон и пресата са – ако използвам китайския израз – толкова близки, колкото устните и зъбите.
Финансовият капитал управлява света и ще го прави, докато “милиони и милиони”, за които Бърни продължава да говори, не намерят някакъв начин ефективно да го променят.
Така Сандърс не можа да спечели дебата, въпреки че го спечели. И Хилари бе предопределена да спечели дебата, въпреки че не го спечели. Разбирате ли? И не е ли прекрасно, че имате право да гласувате? Да гласувате за нея?
Превод: Райчо Марков
Източник: COUNTERPUNCH
Оставяне на коментар