Възхвала на черногледството или Българската TINA (There is no alternative)

Живея си в мрежата. Като повечето от нас. Преглъщам напъните на интелектуалния ни елит и потъвам в земята от срам заради политическия ни. И в общата каша се опитвам да откроя нишките на разума. И не че ги няма, но мъждеят като светлинки за еднооки – еднооките, дето трябвало да водят слепците. Не ми е достатъчно! Защото, виждате ли, липсва ми оня единен, свързан образ на българското, което пребъдва. На мен България ми е болката, а на вас? Защо се разпадат социалните връзки, защо си отива народът ми и как това да бъде спряно? На всяка цена, „за ценой не постоим” – се пееше в една култова песен. Искам решения, а не диагнози. Визия, блян, национален идеал, смисъл… Вместо това ми предлагат търговски баланс и академично словоблудство. Този текст е просто пример за такава болка – когато осъзнаеш, че камбаните бият за теб. Конкретният повод е един от последните анализи на уважавания от мен доц. Иво Христов. Но на мястото на „Иво Христов” може да стои което и да било друго име от кръга на почтените, негрантови анализатори. Резултатът щеше да е същият:

Смазващ.

Отказвам да го приема.

Това, което някак си не мога да простя на доц. Иво Христов, е внушението, което той упорито прокарва във всички свои изказвания, статии и интервюта. Може да се сведе до: „Китай и Русия не са задали други ценностни и идеологически алтернативи на настоящия модел. Проблемът на тази криза е, че тя не предлага други визии за излизане от нея.“ За България, както винаги, дори и не се споменава, защото кои сме ние, та да задаваме хода на собствената си история, стъпили здраво върху нашия си, БЪЛГАРСКИ, граден в продължение на хилядолетия, ценностен ред?! Ние сме само „шлака“, „обект, а не субект“, „територия“ – това са само част от квалификациите, с които гради образа на българското многоуважаваният от мен (без грам ирония!) геополитически анализатор.

И понеже напълно изключвам хипотезата за интелектуален дефицит, остава само по-простото и неприятно обяснение (касаещо в цялост интелектуалния ни елит) – визионерски дефицит. Всичко останало – блестящите анализи, перфектно структурираната реч и сериозен набор от доказателствени цитати (невинаги декларирани) – е само камуфлаж около основното пропагандно послание: „Няма алтернатива!“, което така силно ми напомня Желязната лейди (б.ред. – Маргарет Тачър) с нейното култово TINA (There is no alternative). Приликата е натрапващо се „случайна“. А алтернативата все така я няма, и няма – нито в националните държави, нито в социалните проекти от социалистически тип, нито в идеологическите, например „4-та политическа теория” на Дугин. Няма я във финансовите от типа БРИКСА (забелязахте ли появата на „А”-то?), нито в традиционните ценности на предмодерните общества, нито в тракийските ни автохтонни цивилизационни кодове, нито в православието – като алтернативно на западното „християнство”.

Впрочем този разлом се е случил преди близо 1000 години (визирам Голямата схизма), а Западът още не е забелязал, че има и друго, освен неговото юдеизирано християнство. Че има и други европейци, не по-малко европейци или християни от тях самите, успели да опазят това, което те самите отдавна са забравили, отхвърлили и окончателно поругали след Просвещението насам. Просвещението, което отхвърля Бога и поставя негово величество Индивида на опразненото място. Когато през 19 в. Ницше възкликва „Бог е мъртъв“, това вече е диагноза, а не модернистичен проект.

Интересното е, че великото достижение на Запада – гарантираните „права на човека“ – никога не уточняват за кой точно човек иде реч. Но във всички случаи това е човекът, „свободен от“ – семейство, род, родина, вяра, пол, етнос, нация, държава, историческа памет, култура… Наистина, както казва Александър Дугин, остава само една крачка на „цивилизования“ западняк, за да постигне пълното си освобождение от всякаква идентификация – освобождаването от човешкостта. Та нали да се преживяваш като човек, като част от човешкия род, е също форма на идентификация, и следователно преодолима граница според господстващата либерална логика. Желано преодолима, даже нормативно преодолима.

И докато днес гледаме края на западния човек в реалити формат, на хоризонта вече се е изправил трансхуманизмът с неговия отвъд-Човек. Децата ни му казват трансформърс и си играйкат с него. Нищо, трябва да свикват, „Играта на Ендър“ рови под дъното на всичко, което сме си мислели, че е дъно. И дъното не е ценностно, а просто дънна платка – ъпгрейдваш и готово. Цялото шоу беше лишено дори от полагащия му се трагизъм, а това вече е проява на лош вкус.

Вижте, кризата не е дори цивилизационна, самоубийствени цивилизации е имало и преди това в човешката история. Но никога те не са налагали на други „здрави“ цивилизации мисълта, че човекът трябва да бъде преодолян и да се освободи от самия себе си?! От само себе си се налага метафората за тънката разлика между рак в първи стадий (лечим) и рак в четвърти стадий с метастази (възможен само при наличие на цивилизации от таласократичен вид, сиреч владетели на моретата, а не на сушата). Едва тогава става възможно метастазирането и мрежовото управление – да, Интернет е рожба на определен тип цивилизация, с определени „хищнически“ ценности. Сещам се и за изключително наглото и цинично изказване на Джордж Фридман от началото на годината, че САЩ вече „владеят всички океани“, а това гарантирало световното господство на американската империя – ни повече, ни по-малко. Като го цитирах на свой близък, той кротко попита: „А океаните дали го знаят?“. А „нецивилизованият“ свят дали знае, че самоубийството на техните култури няма алтернатива, как мислите?

Или някой вече напълно се е самозабравил и от европоцентризъм е скочил директно в танатоцентризъм, та сега от дъното на трапа твърди, че слънцето е залязло и повече няма да грее никому, просто защото не си струва да грее? Затова най-добре е и другите да се самозаровят и погребат, да не се мъчат. В психологията това се нарича „разширено самоубийство“ – убиваш и други около теб, обикновено най-близките си, за да им помогнеш, от състрадание. Поне доскоро, че вече не смея да отворя учебници по психология, подобно поведение се считаше за патология. Кое днес е патология, след като и инцестът, и педофилията, и содомията официално вече почти не са, не смея да предполагам.

Така че отношението към хората от Изтока като към втора категория хора си има хилядолетна традиция в „цивилизования“ и дълбоко неблагодарен запад. Реваншът предстои и няма сила, която да го отмени – с това съм съгласна с доц. Иво Христов. Махалото на историята отново се люшва и пак Изтокът ще спасява с идеи, знания и светлина Запада, просто защото слънцето продължава да изгрява от изток, колкото и попадналият в собственоръчно изровения трап западен човек да не го вижда или отрича. Впрочем бих подсказала, че будистко-таоисткият, хармоничен код за възприятие на света е много по-близък до православния, и още по-близък до тракийския, отколкото господстващият „либерално“- юдейски. Та би могло да се мисли и в дълбочина откъде ще дойде срастването на връзките между Русия, Индия и Китай, тези „нищо непредлагащи сили“ – добре поне, че им се признава, че са сили, е, регионални, но все пак сили, а доскоро и това не им се полагаше. Изведнъж политолозите вкупом заговориха как еднополюсният модел се превръщал пред очите ни в двуполюсен или о, ужас, дори в триполюсен свят. Като че ли още се учим да броим до повече от три, до „много”, досущ герои от разказ на Азимов, открили с потрес, че звездите са повече от шест, много повече, смазващо много повече – жалка работа… Жалка, жалка, но нас чака. Нас, провидците. И какво като в проглеждането няма героизъм! Все едно, няма къде да избягаме от тая задача, дето нам се е паднала, а, Фродо? Иначе какво Братство ще сме?!

Но по-важното е друго: къде сме ние в цялата тази картинка? И защо, по дяволите, българските интелектуалци така и не могат да разчетат кода на българското, оня фениксов код за Възраждане из пепелищата. Защото и пепелища сме виждали, и възправяне, и градеж. И ако някой знае как се прави, това сме първо ние, БОГарите! Нима интелектуалният ни елит не го знае?! Нима?!

Е, не мога да го повярвам.