Стиглиц: Ще бъде ли Grexit следващият „Лемън Брадърс“

БГНЕС

Лидерите на Европейския съюз продължават да играят рискова политика с гръцкото правителство. Гърция е изпълнила далеч повече от половината изисквания на своите кредитори. Но Германия и други гръцки кредитори продължават да настояват за програма, която доказано е провал, а само няколко икономисти някога са мислили, че тя би могла, би трябвало и е редно да бъде приложена.

Клатушкането във фискалната позиция на Гърция от голям първичен дефицит до излишък беше почти безпрецедентно, но настояването страната да постигне първичен излишък от 4,5% от БВП е безотговорно. За съжаление, когато „тройката“ – Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд, за първи път включи това безотговорно желание във финансовата програма за Гърция, властите в страната нямаха друг избор, освен да се съгласят.

Безумието продължи да преследва тази програма. Това е особено ясно сега, предвид спада от 25% на БВП в Гърция от началото на кризата. „Тройката“ оцени зле макроикономическите ефекти на програмата, която наложи. Според техните публикувани прогнози, те вярваха, че чрез намаляване на заплатите и приемане на още мерки за строги икономии, гръцкият износ ще се увеличи и икономиката бързо ще се върне към растеж. Те също така смятаха, че първото преструктуриране на дълга ще доведе до устойчивост на дълга.

Прогнозите на тройката бяха погрешни на няколко пъти. И не с малко, а в по-голямата си част. Избирателите в Гърция бяха прави да искат промяна в курса, а тяхното правителство има право да откаже да подпише дълбоко погрешна програма.

Все пак има място за сделка. Гърция ясно изрази желанието си да участва в продължаването на реформите и приветства европейската помощ за прилагането на някои от тях. Доза реализъм от страна на кредиторите на Гърция за това какво е постижимо, какви могат да бъдат макроикономическите последици от различните фискални и структурни реформи, може да послужи за основа на споразумение, което е така важно не само за Гърция, но и за Европа.

Някои в Европа, особено в Германия, изглежда са равнодушни за излизането на Гърция от еврозоната. Пазарът изглежда вече определи цената на тази раздяла. Някои дори предполагат, че би било добре за паричния съюз.

Аз смятам, че подобни становища значително подценяват и настоящите, и бъдещите рискове. Подобна степен на удовлетвореност беше очевидна в САЩ преди колапса на „Лемън Брадърс“ през септември 2008 г. Уязвимостта на американските банки беше известна много преди това, поне от банкрута на „Беър Стърнс“ през март. И все пак, като се има предвид липсата на прозрачност (отчасти поради слабата регулация), както пазарите, така и политици не оценяват напълно връзките между финансовите институции.

Наистина, финансовата система в света все още усеща вторични трусове от колапса на „Лемън Брадърс“. Банките продължават да са непрозрачни и по този начин изложени на риск. Ние все още не знаем пълния размер на връзките между финансовите институции, включително и тези, произтичащи от непрозрачни деривати и суапове за кредитно неизпълнение.

В Европа ние вече може да видим някои от последствията от недостатъчното регулиране и недостатъците в дизайна на самата еврозона. Ние знаем, че структурата на еврозоната насърчава дивергенция, не конвергенция: когато капиталът и талантливите хора напускат засегнатите от кризата икономики, тези страни все по-малко са в състояние да изплащат задълженията по дълга си. Когато пазарите проумеят, че порочната низходяща спирала е вградена в еврото, последствията за следващата криза ще бъдат по-дълбоки. А следващата криза е неизбежна – тя е в самата природа на капитализма.

Трикът с увереността на президента на ЕЦБ Марио Драги, че паричните власти „ще направят каквото е необходимо“, за да запазят еврото, работеше досега. Но мисълта, че еврото не е спойката между неговите членове ще направи този трик по-малко работещ следващия път. Доходността на облигациите може би ще бъде разклатена и никакви уверения на европейските лидери няма да бъдат достатъчни, защото светът вече ще знае, че те „няма да направят каквото е необходимо“. Както показва примерът с Гърция, те ще направят само това, което политиците поискат.

Най-важната последица, страхувам се, е отслабването на европейската солидарност. Еврото трябваше да я укрепи. Вместо това, то имаше обратен ефект.

Това не е в интерес на Европа или на света – да има страна в периферията на Европа, отчуждена от своите съседи, особено сега, когато геополитическата нестабилност вече е толкова очевидна. Съседният Близък изток е в криза, Западът се опитва да води нова агресивна политика срещу Русия. Китай, вече е най-големият световен източник на спестявания, най-голямата страна за търговия, както и най-голямата икономика като цяло (по отношение на паритета на покупателната способност), е изправен пред Запада с нови икономически и стратегически реалности. Сега не е време за европейско разединение.

Когато са създавали еврото, европейските лидери са се приели за визионери. Те са си мислили, че отиват отвъд краткосрочните нужди, които обикновено вълнуват политическите лидери. За съжаление, тяхното разбиране за икономиката е било по-малко от амбициите им, а политиката не е позволила създаването на институционалната рамка, която можеше да позволи на еврото да работи по предназначение. Въпреки че единната валута е трябвало да донесе безпрецедентен просперитет, е трудно да се открие значителен положителен ефект за еврозоната като цяло в периода преди кризата. В периода след нея нежеланите реакции са огромни.

Бъдещето на Европа и еврото вече зависи от това дали политическите лидери на еврозоната могат да постигнат поне малко икономическо разбирателство с поглед в бъдещето и загриженост за европейската солидарност. Вероятно в следващите няколко седмици ще започнем да търсим отговор на този екзистенциален въпрос.

*Професор Джоузеф Стиглиц, американски икономист и носител на Нобеловата награда. Преподава в Колумбийския университет. Анализът му е публикуван във вестник „Хъфингтън пост“.

Вашингтон / САЩ

Източник: БГНЕС