Долу ръцете от Жеравна!

52228_DpFHaTiJoFjs8ikGySmlYi1T5fenvW

Автор: проф. Пламен К. Георгиев,

 доктор на социологическите науки

Жеравна, гнездо на българщината, доскоро пощадена от сляпата стихия на туристическия бизнес – днес се е вдигнала на крак. По калдъръмите минават тежки камиони. Мъкнат натъй-натъй чакъл и бетон. Къщичките наоколо треперят. Ще строят някои, напук на възбраната над този културно-исторически резерват. Грозна дума, още повече че и жителите на това китно балканско селце са обърнати в безропотни индианци. От кого ли? От градски архитекти, които дават с лека ръка визи за строителни разрешения. Сетне следва миропомазване в Центъра, сиреч столицата.

И ей на, въпреки че новото строителство по всички изисквания на нормативи и разпоредби трябва да не надвишава 2 етажа, да се вписва в архитектурната среда – на входа на града обещава да вдигне снага нов хотел. Или ако предпочитате, „къща за гости“. С кревати за всеки, който реши да иде и да посети това бележито място. И ни кмет, ни зет са в състояние да спрат това посегателство върху културната идентичност на България. Защото Жеравна е част от тази наша идентичност.

Минала  е тя през вековете, палена и прокуждана, но е останала родно гнездо на такива бележити българи като Сава Филаретов, Тодор Икономов, Йордан Йовков. Все хора, които са ни възвисили и като народ, и като духовност. Тук има къщи със статус на паметници на културата на възраст от 150 до 300 години. Има го още и Хилендарския метох, в който хилендарски монаси между които Йосиф Хилендарски, автор на „Поучение за четенето на книгите“, още напомнят какво е сторено „на полза роду“. А за Априлското въстание да не говоря – от Жеравна тръгва и чета, наблизо е с. Медвен, на наш Захарий Стоянов родната къща седи още там.

„Е и кво“ , викат нашите парвенюта на прехода . Нали си е „мое мястото“, ще правя каквото искам.

Законът немее. Кметът на Жеравна кърши ръце. А го помня като най-младия кмет на България в Котел. Подире му вървяха и градешките цигани, даже за които намираше време. „Бат Ваньо, това, бат Ваньо онова…“ Днес пред камерите, май вече уморен, кметът  казва че „не знае какво става“. Кой дава тези разрешителни от Центъра /Министерството на културата – бел. ред./. Как така има и „виза за строителство“ от главен архитект на Котел върху земя в градоустройствения план, сиреч влизаща под възбрана. Поне двама катаджии да спрат тежките камиони, повечето бивша военна собственост, закупени от всякакви кираджии:

„Плащат ми – карам. Ти кво искаш – глей си работата.“

Нали знаете какво следва подир туй?

Жеравна ми е на сърцето. Не само за това, че оттук тръгва и родът ми по майчина линия. Прехвърлили са подир Освобождението Омуртажкия проход. Гора да секат – ниви да отгладуват. Че като се изнесли  турците, чифлиците се давали по-евтинко. Е, чифлик не съумял да струпа рода Терзиоглу. Със земеделие, че и занаят си докарали „добавената стойност“ – челяд да отгледат. Днес потомците на рода са в Германия, в Щатите, че и в ред напреднали държави. Няколко лекари, двама-трима инженери и пр. Но все си мисля, че кътат в душата си спомена за Подбалкана. И като си дойдат, искат да видят „своето“. Макар то отдавна да не им принадлежи в собственическия смисъл на думата. Но то е памет, част от българската идентичност, както ви рекох. Тук неслучайно се събират от цяла България на преглед всичките народни носии. То е феерия, празник и гордост за душата българска. Не сте ходили там по това време ли? Че идете де, какво чакате? Идете и окъпете душата си, свита в стари, че и нови страхове. И какви ли не безверия. Сигурен съм, че ще си дойдете пречистени.

Водих преди време и потенциални инвеститори, така да се каже, в Жеравна. Е, нищо не стана, че намеренията им бяха „кон за кокошка“. Единият имаше „бизнес план“ как за 90 г. да вземе на концесия Балкана край Жеравна. Голф игрище обещаваше. Да, но жеравненци патки не пасат. Преди да ме впрегне като свой гид, същият този хубавец, с босненско потекло, иначе за германец минавал, се изтърсил в Жеравна. С кортеж от джипове и рояк „мадами на повикване“, както ме светнаха. Яли, пили и… на четири крака излезли от „къщата за гости“. А то стига, за да разберат хората в Жеравна какво струват такива инвеститори.

Водих по-късно и цяла делегация от други „евровражалци“. И те имаха в торбата нещо технологично остаряло, дето „можело да съживи края“. В 200-годишна къща на мои приятели в Жеравна, където ги отведох да видят история на живо, ги посрещнаха по нашенски. Запалиха камината. Наредиха с домашни питки софрата. Разгледахме колекцията от пушки, то в този край много си ги тачат. Нищо че са пробити цевите по надлежния ред. Хапнаха братята ингилизи и току-що ударен за тях заек. Задушен. По два пъти ядоха, че било „реритет“. Демек рядкост, такава гозба от див заек. Но като почнаха да вадят „синци и мъниста“, дребни подаръчета, каквито европеецът винаги носи в куфара, за да предразположи т.нар. natives, т.е. местните – ей тогава вече не се въздържах. Та рекох на домакините. Я поканете малката, тоз чичо от Острова говори френски, тя нали е във френската … И дойде детето от другата „соба“. 13-14 годишно моме, спретнато с прибрани плитки. Приседна на края на масата. Че като го почна този „чичо“ с изящния си френски, онзи хъката-мъката, почнаха да му червенеят ушите. Ааа, ъъ и пр., докато изкара някоя дума от оскъдния си френски речник.

Досущ като нашия министър на правосъдието, който ни обещава реформа по разни пресконференции.

Защото Бог едно дава, ама друго взима, нали?

За резил стана, чужденецът, хората край масата и без да разбират чужди езици, го разбраха. Но какво да го правя, като се хвалеше толкова много с френския си…. И изведнъж се усети, та рипна. Вика – „Дай ми ключа от къщата“. Бях ги настанил в друга къща за гости. На всеки отделна стая с камина, дървени долапи там, както се полага. И едно младо семейство, пак от Жеравна, да им правят сутрин палачинки, да им палят камината. Нещо като фамилен „бътлър“. Те такова нещо не бяха виждали. Та му дадох ключа, обаче той голям, кован за портата на двора. Онзи не можал да си отключи с ръждясалата от дъждовете ключалка, та досущ като Левски прескочил с лачените си обувки дувара. Подир малко иде запъхтян, докладва как влязъл все пак в стаята си и гледам носи скъпи подаръци за нашето моме – французойче от Жеравна. Там, както се полага – писалка „Паркер“, електронен калкулатор, ама професионален за инженери, албуми и др. атрибути на търговско-колониалното опознаване.

Нашето жеравненско девойче трябва да е станало вече жена. Сигурно и дечица си има вече. Да са й живи и здрави. Но съм сигурен, че помни случката. Как тихичко заговори на своя изящен френски и ония с инвестиционните проекти с големите лъжици, дошли „да вземат  от нашето“, дето викаше Бенковски, занемяха. Всички ги тури на място в онази Андерсенова нощ, когато над Жеравна се сипеше един сняг, един сняг, ви казвам, не ти е работа. То си е спомен за цял живот…

И ингилизите помнят. Все ме питат как е в Жеравна.

Ами все така е, викам. Добре.

Добре е, че жеравненци патки не пасат. Лошото е, че за индианци ги вземат в „културния резерват“.

А бюрократичните ни български институции се оказват по-лоши от вънкашните вражалци. Не само, че не зачитат една стара култура с нейните достолепия, велики личности, да не говоря за архитектурна стойност. Но и с цялата си наглост и поквара на духа гледат да спечелят от този символичен капитал. Да го впрегнат в собствения интерес.

На този разгул трябва да се сложи край. Веднъж завинаги.

А то може да стане само чрез пряка демокрация.

Думата на местните жители трябва да бъде Закон, без който никой друг там, писан на коляно или в по-тесен кръг от „експерти“, лобисти на различни корпоративни и пр. групировки,  сенчести олигарси и пр., да не може да влиза в сила. Има такава демокрация – и тя е швейцарската. Ний може швейцарци да не сме, но не сме по-прости от тях.

Така, че дами и господа, местните избори са си местни. Най-вероятно навсякъде в страната ще е „различно“,  както се казва на другия ден след „проброяването на дивите зайци“. Иначе казано, големите партии ще си вземат своето. Но то е разпарчатосване на България. Защото всеки политически лансиран кмет ще гледа да занесе „скъпи подаръци“ на Централата. Това от личен опит го знам. А като не може в брой, ще го плаща с един сервитюд на политическо угодие. И в крайна сметка в ущърб на същото това градско-селско „избирателно тяло“.

Ето защо на „избирателното тяло“ не му остава друго, освен да пие по едно вино за здравето на новия стар кмет. Плюс евентуално да замези с кебапче или да получи 2 кубика дърва, за който си дава гласеца.. Няма начин – ще ви кажат. Срещу ръжен се не рита. Аз пък ви казвам, че може. Друго ще бъде. И това е точка от дневния ред на обществото, макар още да не е излязла като номер 1. Но иде. И тя се нарича – Нова конституция! Велико народно събрание, което да я изкове. Ще я пишем всички българи. Който не може – ще му се стенографира. Те в Парламента да не са нещо по-така, че им пишат цял отбор стенографи.

И като се раздели България на автономни общини, в които първо гражданите с референдум ще решават имат ли нужда от мост или от мол – тогава ще видим „кой сват и кой на булката брат“, както се вика.

До ще ден!

Пък който не вярва – нека си „кюта“.

Но и на това вече мина времето.

Източник: Гласове

Интервюто за протеста срещу посегателствата над Жеравна е публикувано на адрес:

http://www.vesti.bg/bulgaria/zheravna-na-bunt-zaradi-stroitelstvoto-na-hotel-6036968

 

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни