Притваряш очи – не виждаш, но усещаш. Всяка десета загуба намирисва на малка победа, след всяка паднала керемида някой слънчев лъч се прокрадва по клепачите ти, пари за секунда, после угасва – някъде вали, а облаците се вият ту в тебе, ту на небето. Развиделява се – по изгрев слънце и тръните греят по иначе. Утре ще ги отскубнеш от земята, ще изтръскаш пръстта от корените, ще ги хвърлиш на купа при тези от завчера. Но днес все още ги има – позлатени и нищо неподозиращи – може би и те като тебе вярват – сляпо, без причина и смисъл. А утре заедно с пръстта от корените може би ще полетят и шепа семенца – да, тяхната вяра се побира в твоята шепа, понякога дори се прокрадва през пръстите ти без изобщо да я усетиш. Твоята вяра уж е повече, ама понякога и тя ти минава през пръстите, пада на земята и се изгубва измежду всички останали паднали вери – те там на земята все си приличат. Твърдиш, че не си я загубил наистина, нали всеки път се връщаш да си я търсиш, просто някой път ти отнема повече време.
Отваряш очи – погледът ти шари по хоризонта, ама все не стига докъдето ти се иска. Стягаш си вярата за път – на далече. Проверяваш циповете на куфара, че къде ще се връщаш, ако я изсипеш някъде. Поливаш, без да знаеш кога пак ще завали. Заряваш няколко луковици, на мястото на последните изсъхнали цветя слагаш нови. Твоето съкровище – карта не ти трябва, винаги ще намериш пътя обратно. Но ще бъдат ли там цветята, дърветата, ще те посрещнат ли същите стаи, аромати и погледи от старите стенни портрети? За секунда мислите ти побягват в друга посока – че нали преди ти посрещаше, ти чакаше, ти тичаше на пътя всеки път, като чуеш кола? А сега сигурно е тихо, спокойно. Но от това спокойствие ти става тревожно – няма вече петли, които да го разбудят. И все пак предпочиташ да вярваш. Понеже понякога друго не ти остава, пък нали да не си ептен с празни ръце…
Месеци по-късно пак гледаш – примигваш бързо, погледът ти отдавна не се плъзга по хоризонта – сега той бяга, задъхва се, за секунда се обръща назад и пак продължава – все иска още. Понякога ти се струва толкова различно, друг път забравяш, че уж трябва да ти е чуждо, некомфортно. Пък то не е така – ей, по едно вкъщи на двата края на света – непрактична работа! И пак ще оставяш след себе си неща, към които ще искаш да се връщаш, пак ще си стягаш вярата. Вяра, че любов, сила и упоритост имаш достатъчно – по много за всеки край. Вяра, че в сърцето винаги ще имаш място за още, че не забравяш, не изоставяш, просто намираш и още. Вяра най-вече във всичката ти вяра – не знаеш дали само тя ще ти стигне, но все пак ще пробваш.
Тук вече става студено – сутрин не ти се става от леглото, посред нощ ставаш да търсиш юрган. А някъде там слънчевите лъчи стават все по-топли, пчелите може би кръжат точно около твоите цветя. Хем ти е мило, хем ти е мъчно – на толкова луковици вече години наред изпускаш цветовете. Малко е тъжно, че нали уж за живец и красота се бориш, а накрая няма кой да ги види. Някъде там измежду запустелите земи и изоставените дворове, един може би още тихо се бори срещу забравата. Чудя се, на тези, дето шарят по дворовете за желязо и орехи, дали им прави впечатление, че има и рози, лалета, че зюмбюлите ми се редуват един син, един розав? Те, крадците, и те сигурно имат очи за красивото, ама дали ще си остане мое после… Пак предпочитам да вярвам. Че някой ще се спре, ще се усмихне, ще продължи. Странно би било иначе – да не отекват стъпки по плочките, да не затъват гумени ботуши в калта, да няма смях и глъчка, ядосани въздишки и паяжини в лицето.
Някъде там моята магнолия цъфти за първи път – с поглед не мога да я стигна, но може би във всеки цвят има по малко и от моята вяра.
Източник: Градината на слънцето
Оставяне на коментар