Образование за милиони

Отначало нека да стане дума не за цената, а за масовостта или както е по-обичайно да се казва, за масовизацията на образованието. Особено на висшето и за достъпността му за милиони хора по света през последните десетилетия. През предишните два века важността и ценността на началното и средното образование постепенно стават безспорни в по-голямата част от страните по света. В началото на ХХ век висшето образование става достъпно дори и за жените.

През последните десетилетия в много страни все по-голям брой студенти се обучават в т.нар. „трета степен” на образование: колежи, университети, институти, академии. Но не бива да си правим илюзии. Увеличаването на студентите до няколко пъти повече в сравнение с предишните десетилетия, в нито една страна не е проява на издигането на образованието в култ или на неговото свръхоценностяване, на грижа за познанията и културата на бъдещите поколения или дори на далновидна държавническа инвестиция в дългосрочен план. Причината е друга и съвсем прозаична: много големият брой студенти предотвратява много голямата безработица и особено най-опасната й форма – младежката. Или поне я намалява до нива, които обезопасяват рисковете от младежки бунтове, безредици и вандализъм, от асоциални и анархистични движения. Не е случайно, че в много страни на Северното полукълбо тази тенденция започва след залеза на хипи-културата в Щатите и студентските безредици и окупации от пролетта на 1968 г. в Европа.

Достъп до образование трябва да имат всички и висшето образование не трябва да е привилегия за най-заможните и/или най–овластените, мислещи за себе си като за „елита” на една страна. Всички трябва да имат право на образование, условия и възможности да го получат – независимо от социалния им произход, но и от възрастта им. Това е наистина много красив и вдъхновяващ хуманистичен идеал, но грижата за интелектуалния и познавателния прогрес на човечеството съвсем не е в основата на максималното разширяване на входа на висшето образование и приема на огромен брой студенти.

Особено на Стария континент това е един социално-инженерен инструмент за включване на младежите в някаква общност. По-добре е младите да са приобщени в някаква група, отколкото да се чувстват изключени отвсякъде, ненужни никъде и безработни на улицата. Не са малко страните, в които човек може да се записва за студент семестър след семестър, година след година в продължение на десетилетия и от това да следват определени социални придобивки: намаления за обществен транспорт; здравно осигуряване; карти за посещения на музеи, кино, театър. Но дори и там, където такива бонуси липсват, възможността да се започва все ново и ново, различно следване, без възрастови ограничения, особено за младежите в десетилетието след навършването на пълнолетие има по-скоро успокояващ ефект.

Ефектите и дефектите на масовизацията в най-многолюдните специалности

Когато започват някакво следване, особено в някои популярни специалности с много голям прием и много нисък праг за прескачане, сиреч с много нисък резултат от матурите, дипломата и/или приемните изпити, повечето студенти изпитват удовлетворение, че изобщо започват нещо ново, а не се озовават в средата на нищото. След раздялата с училището и съучениците идва срещата с колегите. Особено ако следването изглежда сравнително лесно и не много продължително (за разлика от медицината, например, която изисква поне 12 години за цялостно образоване – 6 години за дипломиране, 3 години за придобиване на специалност и още 3 години за специализация).

Резултатите от масовизацията са известни отдавна. На пазара на труда след време се появяват много хора с нелоша квалификация от някакво висше образование с бакалавърска степен, но работата, която се предлага и намира в много случаи изобщо не изисква такава квалификация. Дори и да не остават безработни в абсолютен смисъл, заетостта на много млади абсолвенти е на позиции, за които е достатъчно средно образование. Изводът е, че за добра житейска реализация обикновено само бакалавърската степен не стига, а е наложително образованието да продължи – и заради овладяването на още знания заради самите знания, но и заради практическите следствия от това: работа и доходи.

Много малко са младите хора, които излизат от училище с абсолютна яснота и убеденост за това какво точно искат да учат и работят през следващите години от живота си. Понякога цял живот не стига човек да опознае себе си наистина. Родители, приятели, близки, любими – влиянията върху изборите на абитуриентите са неизбежни. И точно поради това, един от краткосрочните ефекти, които се проявяват най-бързо в най-масово записваните и най-привлекателно изглеждащите като лесни специалности, е: студентите ги напускат масово. Случва се и по света, и у нас, особено в специалностите, които приемат между 50 и 100 студенти в първи курс. След първи курс продължават около една трета от първокурсниците от предишната учебна година, а след втори курс продължаващите студенти остават още по-малко. Така се получава следното: бакалавърска степен завършват и се дипломират много често едва около една четвърт от студентите, които са се записали в специалността преди четири години. В някои факултети в началото на една учебна година биват приветствани и посрещнати няколко хиляди първокурсници, а след време от техния випуск се дипломират няколко стотин.

На жаргона на образователната система тези студенти се наричат „отпадащи студенти” или dropouts на английски. Не ми харесва нито едното, нито другото обозначение. Тези студенти не отпадат, а си отиват. И си отиват точно защото в прекалено масовите специалности индивидуалността се изгубва. Нашият рано починал колега Илия Панчовски ползваше сравнението „ като скот в скотопотока”. Когато студентите в първия учебен ден попадат в най-голямата аудитория на една специалност и видят, че в нея местата и банките за сядане са по-малко, отколкото е техният курс, веднага разбират: приети са много повече, отколкото е трябвало, за да се презастрахова специалността, че след няколко години няма да останат желаещи да се дипломират.

Да, няма как да излъжем студентите. Колкото по-голям е броят им в една група, толкова по-малко е самостоятелната работа с тях. За щастие в повечето специалности на нашия Университет – и в хуманитарните, и в природонаучните – винаги броят на часовете за лекции по задължителни дисциплини е толкова, колкото са и часовете за семинари или лабораторни занимания, упражнения и практикуми. Но все пак, отражения има върху качеството на преподаването, а още повече върху качеството на изпитването и върху качеството на оценяването. Стотици студенти от една хуманитарна специалност трудно могат да бъдат оценявани чрез самостоятелно разработени писмени работи, което е най-добрият метод за оценяване – поне според мен и поне в хуманитарните специалности. Големият брой студенти налага много често използването на тестове, а те не само се попълват лесно, но и не позволяват на студентите да укрепнат в най-важното умение на логоса: да се изразяват съдържателно, смислено и аргументирано, самостоятелно и точно. Тестовете оценяват осведомеността и информираността като пасивно знаене, но не и умението активно да превърнеш знаенето в знание, да препредадеш чрез думи, термини и понятия наученото, да покажеш чрез словото как си го осмислил и разбрал.

Достъпността на ученето през целия живот

Още един прекрасен и хуманистичен идеал. Ученето през целия живот се налага много често заради променливостта и обратите в живота. Необходимо става да се научават нови и нови неща, да се подобрява вече придобитата квалификация или да се овладява съвършено нова. Но не е само житейската необходимост. На мнозина не им се налага да учат още и още. Те просто искат да учат още и още. Всички преподаватели от бакалавърските и магистърските програми, които предлагат и задочна форма на обучение, сме се срещали с десетки такива студенти. Те са на средна възраст, имат вече най-малко по едно висше образование , много често имат пораснали деца, удовлетворяваща работа и достатъчни за нуждите им доходи. Такива студенти в задочните форми на бакалавърските или в магистърските програми се записват да следват нещо ново, не защото това им трябва или им се налага от някаква житейска принуда, а просто защото са привлечени от знанието, което на млади години по някаква причина не са избрали като образователен път.

Ценността на знанието заради самото знание, привлекателността на истинската ерудиция, начетеност и образованост много често се осмислят малко по-късно, а не на ученическия чин. Точно поради това една от наистина съществените промени, които настъпиха у нас през последните две десетилетия, е отпадането на възрастовите ограничения. Всеки може да се запише за студент и в бакалавърските, и в магистърските, и в докторските програми – и на 80, и на 90, и на 100 години.

Възрастови ограничения няма и това е прекрасно. Защото образованието не трябва да се придобива единствено и само заради професията и заплатата, които може да осигури. Много често хората, които са се пенсионирали, избират ново следване, защото образоването и знанието са ценност и сами за себе си. Култовият въпрос: „Ама какво ще работиш после, след като завършиш?” поне за най-възрастните студенти не е притеснителен. Те учат заради интереса и любознателността си, заради привлекателността на новото научаване. Наистина, у нас засега те са все още много малко и за съжаление на тях се гледа по-скоро като на куриозни примери.

„Каквото и да ти говорят, става дума за пари”

Една от радостните новини през последните месеци беше: зелена светлина за Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж” от Европейската комисия. На сайта на Министерството на образованието и науката може да се прочете всичко за нея. Документът с всички негови компоненти, факти, данни, статистика, таблици, изводи и планирани дейности е с дължина 251 страници.

Ето тук: http://sf.mon.bg/?go=news&p=detail&newsId=308

Целите са похвални:

1. достигане на 1,5% от БВП, инвестирани в научно-изследователска и развойна дейност; 2. достигане до 2020 г. на дял 36 % от населението на възраст между 30 и 34 г. с висше образование;
3. намаляване на дела на преждевременно напусналите училище до 11 %;
4. намаляване на броя на живеещите в бедност с 260 000 души; и 5. увеличаване на заетостта до 76 %.

Документът заслужава поне внимателното преглеждане, ако не и прочитане, въпреки усилията на волята, които изисква, заради отблъскващия бюрократично-дървен език, с който е написан. ( Ще дам само един пример от с. 17: „Б.3. Потребности, свързани с доставчиците на образователната услуга (Преподавателите): Освен резултат на политики, насочени към промяна на профила на подготвяните специалисти в съответствие с развитието на икономиката, съдържанието на образователния продукт е и функция на квалификацията на преподавателите във висшите училища. Националните програмни документи, напр. Стратегията за развитие на ВО(СРВО), очертават нуждата от нови умения за работа с ИКТ, електронно съдържание и дистанционни форми на обучение. Необходима е и актуализация на знанията в специфичните области на преподаване.” Край на цитата. Без по-нататъшен коментар.)

Общата сума на програмата „Наука и образование за интелигентен растеж” е 1.37 милиарда лева. Дотук добре. Основните й оси са: 1. Научни изследвания и технологично развитие; 2. Образование и учене през целия живот; 3. Образователна среда за активно социално приобщаване.

Всичко това е много хубаво, като особено важна и навременна във всяко едно отношение е втората ос – финансирането на образованието и ученето през целия живот. За нея са предвидени малко повече от половин милиард лева или съвсем точно написано 504.6 милиона лева.

За нас, „доставчиците на образователни услуги (преподавателите)”, както ни наричат в този документ от 251 страници, това е окуражаващо и обнадеждаващо. Същевременно няма как да не ни стресне ексцентричната идея на най-високия етаж от ръководството на МОН за „създаване на нов университет специално за хората от третата възраст”.

Разбира се, нищо не налага откриването на още един нов университет, специално за хората от третата възраст и за студенти, които решават да учат нещо ново или да довършат отдавна започнало образование, когато излязат в пенсия. Няма логика в това възрастните студенти да бъдат събирани и изолирани в нещо като луксозен академичен старчески дом. Достъпността на образованието за хората от всички възрасти и ученето през целия живот са образователни идеали, които никога не са включвали такъв тип сегрегиране на студентите по възрастови групи. Вече повече от две десетилетия всички закони, правилници, наредби и прочие нормативни актове премахнаха възрастовите ограничения. Бакалавър, магистър и доктор у нас може да стане и столетник.

Ако на най-високия етаж на Министерството на образованието и науката се чудят и маят какво да направят с тези половин милиард лева, които страната ни ще получи за образованието и ученето през целия живот, по-добре е да ревизират приумицата за създаването на специален, отделен, нов университет за най-възрастните студенти, а да обмислят най-малко три други възможности.

Първата е: финансово подпомагане на студентите от магистърските програми. Ясно е, че в бакалавърската степен във всички 51 институции за висше образование у нас не просто предлагането надвишава търсенето, но има свръхпредлагане на места за следване по държавна поръчка. В магистърската степен е друго. Уж доста места остават незаети в много магистърски програми, но зад привидността на липсата на интерес прозира финансовото обяснение. Много от желаещите кандидатстуденти за магистърски програми, които са на средна възраст, са завършили преди десетилетия, когато почти всички специалности бяха с петгодишен курс на обучение и дипломите им днес са равностойни на магистърските. Сред тях има и кандидати на науките, бивши или още работещи хабилитирани преподаватели, учители, инженери и прочие. В момента, ако житейските обстоятелства принуждават някого да потърси нов тип образование и нова квалификация, той или тя трябва да запише магистърското следване като платено, а не като финансирано по държавната поръчка. Най-заинтересованите студенти от четири- или петсеместриалните магистърски програми, които дават наистина солидна нова квалификация, са най-препънати и най-затруднени. Хем новото образование е много желано или необходимо за тях, хем трябва поне за две години изцяло да му се посветят, хем трябва да плащат непосилно високи такси. Това означава: ако искаме наистина да подобрим ученето през целия живот, да не принуждаваме студентите, които вече имат една магистърска степен, да заплащат непосилни такси за втора или трета степен.

Второто възможно приложение е в увеличаването на докторантските стипендии. Общество на знанието се създава с хора, които имат докторска степен и работят във всички сфери на живота, не само в образователните и научните. Колкото повече доктори има в едно общество, толкова по-учено става то. Сега почти половината от местата за докторантури остават незаети заради ниските стипендии и липсата на перспектива за академична позиция след това.

Третото възможно приложение е подпомагането на студентките-майки от магистърските и докторските програми. То обаче трябва да се обвърже и с определени условия и срок, за да се избегне симулативното записване на някакво следване само заради финансовата подкрепа от държавата или европейските фондове.