Веселина Седларска
Има нещо. Нещо става. Метеж? Това беше думата, с която го назова една от говорещите глави по телевизията. Друг го описа с две думи: пълзящ преврат. Някой финансира някого да злепостави някакви, за да дойдели на власт едни никакви. И всичко това било направено по най-лесната формула за създаването на реклама за прах за пране, наречена в маркетинга „две жени си говорят“.
Възможно е да има метеж, даже и преврат може да ни е полазил. Както казва в новата си книга „НОФОФ“ Ваньо Вълчев, дотам сме ги докарали нещата, че каквото и да излъжеш, все ще излезе истина. Всъщност ние сме ги докарали до още по-опасно място – от безбройните и сложни лъжи не можем да видим едничката и проста истина. А тя е, че в момента се забърква такъв взривоопасен коктейл, пред който метежи и преврати ще изглеждат странични опасности като осколки.
Всичко отложено за след изборите започва да се случва. Да сте чули премиера преди изборите да говори за местните данъци и такси? Не, не би и трябвало, не е работа на премиера да се изказва за местни данъци и такси. Само месец след изборите обаче той призова кметовете на областни градове да вдигат местните данъци и такси. Без да му е това работата. И ето какво се оказа: преди изборите гражданите бяха убеждавани да гласуват за кандидатите на ГЕРБ, защото те са гаранцията за финансирането на местни проекти с европейски пари. Веднага след изборите кметовете се оказаха бутони, натиснати от премиера за повишаване на данъчното бреме. Ако не го направели, то било, защото не отчитали обстановката, а искали да се направят добри пред населението.
Точно обратното е, г-н премиер, тъкмо отчитането на обстановката не препоръчва да се увеличат данъците. В повечето областни градове бизнесът е на санитарен минимум – всеки нов разход се превръща в причина за прекратяване на бизнеса. Да увеличиш данък сгради и данък смет с 60 процента в град с мъждукащ бизнес е все едно да го угасиш нацяло. От закрит бизнес данъци не можеш да вземеш, затова пък ще си имаш нови грижи с нови безработни.
Такава е обстановката от гледна точка на данъкоплатците. Премиерът Борисов вижда обстановката от гледна точка на пълненето на бюджета и тя също е поне толкова тревожна. Но защо решението се търси в изтръскването на и без това празен чувал, какъвто вече е джобът на данъкоплатеца? Защо не в намаляване на раздутите общински и държавни администрации? Защо не в запушване на дупки, през които бюджетни пари изтичат безсмислено като вода в пясък?
Към данъците можем да прибавим извисената цена на винетката. И екзотични предстоящи данъци като „вредни храни“, пропускателното билетче „вход в София“, санкцията „пациент, който яде сланина“, опасността „увеличаване на лихвите по кредитите“, прогнозата „драстично падане на лихвите по депозитите“ и други кожодерски намерения към данъкоплатец, който и без това вече е обелен до последната си кожа, която го държи прав.
Втората съставка на взривоопасния коктейл е, че всичко това се случва на фона на абсолютно необезпокоявана и ненаказуема корупция. Всеки опит да бъде осъдена нечия прехвърлила границите на препоръчителния обир алчност, завършва с оглушително оневиняване. Какво значение има какво си говорят „двете каки“, коя го била записала, чие е кучето, ако всеки ден виждаме, чуваме и усещаме къде-къде по-страшни неща за съдебната система от какъвто и да било запис? Да махнем имената от оня запис, да не слушаме каките, да не интервюираме анализатори и тълкуватели – пак ще остане Христо Бисеров. Що ни е метеж и пълзящ преврат, ако си имаме прокуратура, която не може (Не знае? Не иска?) да доведе едно обвинение до присъда?
Това всъщност се случва сега, това става – от празните си джобове гражданите са призовани да платят сметката на една съсипана държава, докато високоплатените чиновници оневиняват съсипителите. Това е взривоопасно дори за свикналите да изпиват какви ли не горчиви чаши българи. Не защото е ново, от години е така. Но вече степента е непоносима. Бедните станаха още по-бедни, а арогантните още по-арогантни.
Можете да спрете да четете дотук, защото ще ви досадя с един виц, който вече съм ви разказвала. Налага се, днес той-звучи по-различно.
Самолет, пълен с пътници. По пътечката към кабината се движат двама мъже в авиаторски униформи. Пътниците ги оглеждат с любопитство и зараждаща се тревога, защото единият мъж е с черни кръгли очила, хванал под ръка другия мъж, който също е с непрогледни очила и опипва пътечката с бял бастун. Мъжете много приличат на слепци, но едновременно имат и всички признаци да са пилотите на самолета. Двамата влизат в кабинката.
Пътниците обезпокоено се споглеждат, когато самолетът започва да се движи по пистата. Скоростта му нараства. В главите на всички пътници се върти едни и същи въпроси: това пилотите ли бяха, те слепи ли бяха, в момента те ли управляват самолета и как всъщност го управляват? Междувременно скоростта на самолета по пистата расте, а насреща се задава морето, защото летището било в крайбрежен град. Пътниците са възпитани, кротки хора, мълчат. Но когато вече е очевидно, че самолетът приближава опасно водата, пътниците започват да крещят и пищят. В следващия миг самолетът се отлепя от пистата и започва плавно да се издига във въздуха. Всички пътници се облягат облекчено на седалките. Колко са били наивни да се опасяват, ето че всичко е наред, кой ще допусне сляп човек да кара самолет! В този момент в пилотската кабина единият мъж с черни очила казва на другия мъж с черни очила: “Все се опасявам, че някой път няма да се разкрещят навреме и тогава с всички ни е свършено.”
Днес вицът звучи различно, защото и ние се уморихме да крещим предупредително, а и премиерът започна да има все по-сериозни проблеми със слуха. Този път Бойко Борисов или не може, или не иска да спази баланса, на който се крепеше външното спокойствие в държавата. Това им е лошо на харизмите – че свършват.
Източник: Редута.бг
Оставяне на коментар